ТРУДНА

Андриана Спасова

„Друго исках да кажа...“
„Чайка“, Чехов

        - Спри да пишеш. Кажи ми нещо. Не копче. Не мога да шия дори копчета. Не пиле. Сега е зима, отдавна птиците отлетяха на юг. Кажи ми друго нещо. Не, знам, че ме обичаш. И това го знам, макар че не съм свръх прелестна. Но и така да е, не ми го казвай повече. Спри да пишеш. Нека да си поприказваме. За какво ли? Ами например за семейство Димитрови. Да, знам, че не те интересуват. Да, да, знам, че не ги познаваш...и аз никога не съм ги виждала. Но колко ще е интересно да си поприказваме за бъдещата госпожица Димитрова, за която сигурно вчера се е разбрало, че ще се появи на есен. Били й подарил писалката си, с която не спираш да пишеш? Да, знам, че е професионална, “parker”, нали? Жалко, мислех, че не си толкова себичен. Не се оправдавай, че няма да има нужда едно бебе от нея. Ти просто живееш, за да пишеш. Не ти се иска и другите да поживеят малко. Жалко, мислех, че ме обичаш. Сега какво ще правя сама? При кой да отида, за да потърся помощ? Струва ми се страшно да издържа на всичко сама. Отново ли пишеш онзи любовен роман? Най-накрая не самоубили нещастната изоставена жена, която беше трудна? Не си ли още? Няма въобще да я убиваш? Радвам се, може би така и трябва. Всичко с хепиенд ли ще завърши? Стой! Не ми казвай. Ще позная...Познах ли? Страхотно. И аз така исках. Трябва да има една загадъчност, една незавършеност и неизвестност. Почети ми малко, щом не ти се приказва с мен. Не, моля те, не започвай така банално. Не ти отива. Тук не бива да има точка, по-скоро многоточие. Не спирай, не ми се сърди. Добре, ще спра, не исках да те критикувам и обиждам, а да съм искрена. Нищо не разбирам ли? Хубаво, съгласна съм. А тя момче или момиче ще роди? Близнаци! Добре си го измислил. Трябва да има деца. Обичам ги. Не, страх ме е от тях. Не, аз съм дете. Моля те, кажи ми, че съм жена. Благодаря ти, поуспокоих се. Малко съм нервна. Не, не си прав, няма всичко да се оправи. Кой ще го оправи? Къде е редът и хармонията в семейството ни? В самите нас ли? Защо ли пак си прав. Нека си поприказваме. Спри да пишеш. Кажи ми нещо. Не, престани само ти да говориш. Задушавам се. Най-накрая искам и аз да кажа нещо. От твоите бръщолевения не остана време и аз да кажа нещичко. Стига си ми говорил. Стига си ми натяквал, че ме мразиш. Знам си го. Не, не се оправдавай, че можеш и да ме обичаш. Ти още нищо не знаеш за мен. И какво като се познаваме седем години? Ти не обичаш това, което е вътре в мен, моята дълбина същност, душата ми. Ти обичаш това, което виждаш и чувстваш, но това, което още не си проумял и което не би искал да проумееш, него не обичаш, то ти е чуждо и страшно. Защо се страхуваш от нещо толкова беззащитно и добро? Това съм аз, не разбираш ли? Осъзнаваш ли сега колко те обичам? За теб е всичко това. Разбираш ли ме? Нищо не разбираш. Какво казваш? Не те чувам. Толкова си далеч от мен. Не ми говори, че сме близки, че сме едно цяло като мъж и жена, че сме се слели в едно. Ти не разбираш смисъла на тези банални и “само на теория” за теб схващания. Ти не оставяш да се доизкажа. Пишеш ли пишеш. Не разбираш ли, заел си цялото пространство. Остави мъничко и за мен. Остави даже и още малко. Не чуваш ли, светът те моли за това. Отвори сърцето си и ще успееш. Ти си добър човек. Можеш. Вярвам в теб. И ти повярвай в него.
        Творбата ти е напълно завършена.
        - Константин Гаврилович, извинете, че ви прекъсвам писането, но дойдох да ви оповестя, че съм бременна...