„Процеп към Париж“ (изд. „Scalino“, 2016) на Ирен Петрова е дебютната й стихосбирка, спечелила конкурс на Министерството на културата. Рисунката на корицата е направена специално за изданието от френския поет и художник Пиер Розен. Книгата се състои от пет цикъла - „Игра на времето”, „Тя знае”, „В неделните следобеди”, „Ритуална целувка” и „Парижко утро”, които цикли са отделни сцени, по които тупти погледът и тялото на Париж. Преплитането на философското с ежедневното, поезията с театъра на абсурда, говоренето през сантиментално- романтичното и говоренето през телесната дионисиева долница са някои от пластовете, през които може да бъде четена книгата на Ирен Петрова.

         Първото стихотоворение „Мулен Руж“ на „Процеп към Париж“ задава модуса на няколко смислопораждащи звена – личността-витрина, социален свят и наложените табута в интимността; ритъма и танца на градовете:

парче месо
облечено в рокля
[…]
Целият свят е Мулен Руж
Всичко лично е по витрините

 

                            („Мулен Руж”, с. 7)

         Потресаващи се някои поетични образи, които показват как лирическият аз преживява различни трансформации с тялото си, които са единствен израз на празнотата между себе си и всичко не-себе си; между субекта и обекта на любовта; между жената-икона („Един ден”, с. 69; „Ритуална целувка”, с. 75; „Нашата стая”, с. 85 и др.) и жената-съблазнителка („Empty”, с. 51; „Ако беше котка”, с. 57; „Жената е слънце”, с. 61; „Обича да се храни с хора:, с. 67; „Конферансие в цирка на плътта”, с. 71, и др.). Тъкмо, когато успееш да различаваш един от двата женски образа, те се променят и единственото, което остава е засилената самоирония и ирония, играта на тази, която не желае да бъде позната, на тази, която е витрина за желанията и удоволствията на другия: „тя ще се усмихва/ ще шепне че е чуден/ че по-добър любовник не познава/ и тайничко ще му подшушва/ да почака/ не е далеч любовната игра/ прибирайки се ще повръща/ ще казва че приключва с това/ утре ще повтарят същото” („По френски”, с. 22). Ако се нанижат женските образи, с които се свързва азът, се открояват няколко устойчиви метафори, през които азът общува с другия – жената в огледалото - / не я познавам и не ми говори нищо” (с. 33), „достъпна съм/ ела” (с. 39), „нахлузвам кожата ти” (с. 42), „ако беше котка, щях да те заключа в килера”, „ще я съзерцава като картина” (с. 69), „целува любимата си – иконата” (с. 75), „нека съм твоята тайна” (с. 85) и др. В същото време лирическите герои играят добре своите роли да се саморазчитат и самоинтерпретират, отразяват своята литературност:

Той й чете истории по телефона –
за лятото и за Камю,
за топлите вечери в Алжир.
Тя е там –
   между стените на града,
   между луната и морето.
Разсъждават за живота,
повтарят някои добри метафори.
Мълчат.

 

                           („Мълчание по телефона“, с. 74)

         Друг пример за паралитературнбостта в „Процеп към Париж“ е и стихотворението „Прочетох те“ – „Нищо не ни свързва./ Така и не се запознахме/ Гледахме се в очите. / Мълчахме./ Нищо не ни свързва./ Прочетох те в книгата,/ която пиша.” (с. 55). Мълчанието в книгата е необходимо за контраст спрямо телесните преобръщания. То се ситуира малко преди героят да проговори, да се задвижи, да целуне, да накаже, да се сбогува, да признае:

отхапва от долната й устна
хвърля я на пода
обладава я като животно
тя крещи и се смее
казва
сега може да си говорим

 

                            („Меридит”, с. 23)

         В първата си стихосбирка Ирен Петрова извежда образа на съвременния Нарцис, който едновременно е влюбен в тялото си и го наказва („Не е Нарцис“, с. 24), показва връзката с тялото през болката и удоволствието, припомня тези неща, които би трябвало” да се видят по витрините на Париж. Образът на иконата-манекен придърпва и отблъсква, желае да бъде жената-слънце и тъмното петно, нахлузва различни роли и затруднява читателя да я улавя през процепа.

---

Ирен Петрова. Процеп към Париж. Изд. „Scalino“, София, 2016 г.