Дебютната стихосбирка на Георги Гаврилов „Корабен дневник на книжната лодка“ (изд. „Знаци“, 2015) излиза като награда за най-добра поезия в Националния литературен конкурс „Море“ (2014). Добре е да се споменат поне две – отличието с голямата награда и „Бронзов Пегас” на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ (2016) и с Годишната награда на Академия Liber за книга с поезия в раздел „Концептуален поетичен дебют“ (2015).
         Стихосбирката има цялостност в идеята за „плаването“ и „потъването“, за преходността дори на изкуството. Концептуалното отваряне и затваряне е видимо през първото (още преди първия цикъл „I Капитани“) и последно стихотворение (в края на петия цикъл „V Допълнителни бележки“). Те почти симетрично повтарят себе си и тъкмо в това „почти“ и в това „повторение“ може да се усетят нюансите на субекта, който се усъмнява в амбивалентността на позициите живот-не-живеене, насищане-отсъствие, любов-не-любов и др.

пробита или не                   пробита или не

 

книжната лодка                  книжната лодка

 

плава. (с. 4)                           все някога

 

                                                  потъва. (с. 96)

         Заглавието на дебютната книга провокира с вплитането на исторически документ „корабен дневник“ (или още наричан „вахтен дневник“) и жанра на поезията („книжната лодка“). На въпроса за структурата и замисъла на отделните цикли „I Капитани“, „II Пристанища“, „III В трюма“, „IV Към ръба на света“, „V Допълнителни бележки“, Георги Гаврилов разказва, че поетичните части са „продължение на няколко корабни дневника, които си бях водил през лятото преди събирането на книгата (Словакия, Франция, Гърция). Циклите не са взаимствани от никъде, мои разработки са, така видях в ума си един разрязан на слоеве корабен дневник.” (подч. мое – А.С.) Редакторката Керана Ангелова определя поетиката на Георги Гаврилов с „Брауновото движение на живота”, изразено с „поетичната красота на изреченото и неизреченото” (с. 5). Ако петте цикъла на „Корабен дневник на книжната лодка” бъдат видени през фокуса на цялото цитирано тук стихотворение „Петата посока на света” – „Тук” (с. 64), то може да се поберем в „книжната лодка” на лирическия субект. Той може да съхранява „във всяка своя клетка” „по едно първично море” и едновременно с това „и във всички тях” да се дави („не мога да плувам”, с. 65).
         Образната тавтология „корабен“ и „лодка“ отвеждат към един от засилените поетични похвати – функцията на повторението, функцията на акцентирането през повторението. Ударността на един образ изплува през ударената повторена поетична дума – „ЕЙ ЗАЩО КРЕЩИШ ТАКА/ ЗАЩО КРЕЩИШ ТАКА“ („навечерие”, с. 31) или повторена и леко изместена – „с последните мухи ги кацах днес/ с последните сълзи” („есента репетира”, с. 41), „ти не си отиваш Жорж не си си тръгнал” или „ние сме като мушици Браунови мушици” („Жорж Мустаки (панихида)”, с. 10) и др. На различни места повторението посочва и се отстранява, загатва и се оттегля от този си смисъл. Стилистиката и на места умишлено обърнатият словоред засилват тази оптичност при четенето на „Корабен дневник на книжната лодка”:

колония термити меланхолията ме напуска
и внезапно всичко от което съм горял го няма
всичко на което съм се молил е опразнено
[…]
има време да се пие има време да се пише


         („меланхолията не понася алкохола“, с. 47)

         Краят на това стихотворение напомня и диалогизира с рамкиращите книгата стихотворения: „лицето което съм придобил/ няма да потъне“ (с. 48). В същото време това лице е част от онези лица, на които „може би средна продължителност/ на живота/ е 500 години” и въпреки това сливането му с общото „ние лице” не позволява да се изплъзне от „потъването/ на вековното детство” („море на времето“, с. 62). Героят постоянно повтаря, за да заблуди в илюзията, че има „втори път“, че безвъзвратностите „под кръговете на житната луна“ („проговаряне“, с. 39) могат да бъдат надхитрени и да продължи плуването на пробитата лодка. Възможния „изход“ от потъването, от загубата на формите и каквито и да е било устои и „празни полета“ стихосбирката задава през образа на „хвърчилото на бог”. Възможният „изход” е все по-дълбокото затъване и опразване на смисъла:

Макар понякога да се съмняваш
Нишката му още е в ръката ти
И до самия край ще я държиш
И тя ще те ранява до последно
                                    („Лу Бан“, с. 15)

         В поетиката на „Корабен дневник на книжната лодка“ има улавяне на „негативното пространство”, събиране на разтрошените вкаменелости на ехото на „поемите погребани“, има зеещи още рани на скулптури, разменящи си обещания, Сфинкс, който чака да бъде почесан зад ушите, Богът медиатор „между отделните/непоносимости”, непрекъснатото отсъствие на нещо или на самото себе си. Между тези и други образи няма нищо по естествено от това пробитата книжна лодка да плава или да потъне. От самото начало за нея няма никакво знание дали е пробита или не. Затова лирическият субект предупреждава и насочва в своя прочит:

не разгъвай листа
не мъти яйцето
не тършувай из затворенто вече
                                    („смачканите книжни лодки”, с. 83)

---

Георги Гаврилов. Корабен дневник на книжната лодка. Изд. „Знаци“, Бургас, 2015 г.