Андриана Спасова

литературна критика, поезия

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

       Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Американски тетрадки“ на П.Г. Кънев

 

Андриана Спасова

 

 

         Утвърденият и вече заявил своя глас на американската и европейска културна сцена поет Пейчо Кънев наскоро издаде своята дебютна стихосбирка „Американски тетрадки”. Интересна е историята на пътя, който мисловно извървява поезията му – а именно непрестанно работещата национална опозиция свое-чуждо. За разлика от времето на изграждащата се идентичност на българите през литературата, по-късно опитът за асимилиране и усвояване на различното като близко, днес липсва този стремеж и проблематиката се насочва в нова глобалистична траектория. Нагледен и необорим индуктивен пример е животът и творчеството на Пейчо Кънев. Той е българин, роден в родното, но живее извън него, в САЩ, чужда и далечна като топос и мислене страна. Преди да излезе първата му стихосбирка на родна почва, вече чуждите цветя и плодове радват духовната градина и личностно удовлетворение навън чрез дебютната книга “r”, включена в няколко американски и европейски антологии и номинирана за престижната награда Pushcart Prize.
         Започвайки да четем „Американски тетрадки”, можем да се опитаме да подходим предпазливо и отмествайки няколко пласта по-навътре в идейния корпус, към който сме предизвикани от самия поет. Той има една молба – да му простим, че има свое виждане за света, свой начин, свой път, свое изречение. „Можете да ме облечете в романи,/ можете да сложите мъртвородени думи/ в писалката ми”, но ничие величествено слово няма да го накара да се засмее истински, а най-много би станала малко по-тъжна „моята смееща тъжна душа”. Семантиката около заглавието задава кода, през който може да намери читателят свои живородени истини. Преди това обаче бих припомнила за т.нар „американска мечта”1 като начин на есеистично писане, специфичен експеримент, поле за изследване възможностите на езика и стила. Самата идентификация с „тетрадки” отвежда интуитивно към интимния недосегаем привидно дневник, творчески сутрешни страници, лирични излияния, епистоларни разновидности, стихове от ученически листа. Така зададен модусът обърква, разсейва и отвлича вниманието от фиксирането за точно рамкиран и еднозначен жанр. Невъзможността да отнемем онова, открито от самия автор свое изречение или стих, е възможността да разчетем произведенията му като съвременна препратка към едно свободно претворяване на поезия. Естествено писане, естествено мислене, естествено общуване са част не само от американската мечта, но са и рефлекс срещу сръхмодерницазията, технокрацията, механизацията на съвременното общество. Свободно писане, естественото говорене, интуитивното срещу организирания текст, планираната реч, преднамереното.
         Това желае поезията на Пейчо Кънев – просто вид разговор, обсъждане по някаква тема – с друг човек или в беседа със собствените си мисли в усамотение. Има диалогизация в поезията на няколко нива – на покана към нея: „Какво? /Какво! / „Казах знаеш ли нещо за/ импресионистичното изкуство?”, ниво на скептично съмнение в присъствието на другия: „Някой иска да чуе гласа ми?/ Някой има нужда от мен”;ниво на пълно отричане и липса: „Телефонът мълчи;/ аз поливам цветята.”; ниво на музиката „Аз съм барабан, скъпа”. След пълната загуба от говорене и след мълчанието, идва действието, актът, правенето на поезия през поезия. Героят на Пейчо Кънев не отговаря какво е даден вид изкуство, той е деятел, извънприказен протагонист, който със свити юмруци се усмихва и целува влажно, а после „Ядосан/аз се изправям/и/си събувам панталона”, докато любовният партньор вкаменен усеща със сетивата си идеята за импресия в живота през постмодернистичната мода на татуировките и то на детеродни интимни места. Без да е в сентенции и философски клишета, езикът и стилът от стихосбирката застъпва езоповския и лафонтенски модел на басните и съчетава едновременно с това екзистенциални проблематични теми. Лирическият аз пълзи към Отговора подобно алегорията на охлюва, но той е и мравка, и цвете, и камък, защото той себеосъществява проекциите през различното и няма един верен или лош път, има издълбани думи по телата, които сами графират истината. Интересно е как Пейчо Кънев съшива митологичен, библейски, фолклорен структурен свят от познати образи, обиграни от всяка една епоха и културна ситуация, но в даден момент и от даден елемент, новото пробива и разхвърля баналните предвидими очаквания. Боговете са луди и фучат, докато „в Смъртта има някакво достойнство” и докато всеки вторник е като всеки вторник, азът винаги е искал да бъде дъжд. Лесно е да се проникне с подобни изведени смисли, че има разместени пластове, че няма пластове, че има подземие и ад, че има усещане за вятър в този ад, че има божествена красота в този ад, еротика, изхабена земя, но и обетована в този ад, че той дори се оказва не ад...
         Поезията на Пейчо Кънев илюстрира едно сложно говорене през едно улавяне за състояние на леко и ефирно летене. Социалната и урбанистична тематика, съвременните психологични и чисто човешки грижи за наркоманията, пиенето и всякаква друга вакхания са застъпени в стиховете, но с един определено положително енергичен заряд, който ползва минусите, за да допълни себе си, а не да ги отрицае и анатемоса. Напротив – дори когато един живот е разкъсан, една къща - разбита, едно радио - счупено, едни лица без лик - надрусани, има голота, има любуване, има кости, които са красиви. Самото писане е разсъблечено и разтърсено, унищожени и изядени са думите, които умишлено са блокирани и прекъснати, за да има онова нужно пречистване и очистване от излишното и пре-пресемантично натовареното в тях. Товарът, който носи и със символика, и без метафори, аналогии и какво ли още не, е твърде тежък и ненужен. Дори е по-добре и нека поезията да стане математика!, ни казва гласът от „Американски тетрадки”, отколкото да ползва чужди гласове, който дори не дишат вече. А всеки опит да се умъртви символът е „начин да се разруши мимезисът на изображението, което ще рече – да се умъртви природата”2.
         Умъртвяването е вградено в стиховете на Пейчо Кънев, като ясно можем да си представим натуралистични сцени на акта на убиване на коне, мъртвото месо и касапския нож и висенето по куките. А после един телефон, който отново се свързва с какофонията и шума, а на хармоничните природни звуци, събужда приспания и разсеян читател, за да му стане гадно, както и на героя или поне на съвестта, която би трябвало да има и която ни се иска да знаем, че има. Не е страшно, че конете висят при Пейчо Кънев, а че „Езикът на душата ми/ виси”, а че има гълъби, които предизвестяват надеждата или страха от наблизо кръжащи бомби. Този възможен прочит на „Американски тетрадки” с едно леко загатване за някои идеи от поетиката бих искала да се затвори с едно емблематично стихотворение „Поезията не е шега”: „ и накрая/ когато този свят/избухне в нищото, / това също ще е/поезия”. Да, бомбата с полярна насоченост към творчество и към човешката проказа за себеизяждане и себеразкъсване на собствения си род. Да, гневът на младите, техните татута, игли и гребени са поезия, „психопатите в лудниците” са поезия, „алкохола е/ поезия”, „ наркотиците са/ поезия”, „мъртвите дървета,/ сухите цветя,/ ножът в твоята ръка”... Да, поезията се пише днес не само заради самата поезия, заради самото изкуство, а се пише, защото тя пулсира с човека, пулсира и с конете, пулсира и с думите от себе си. Тя излезе на улицата, взе да крещи, но и да се смее, да се затваря после в стаята си с очила и нос, който виси като кука и сам да кука, за да остане напълно сам и така да е, така да съществува, за да има памет от написаното в нея, и после да се забрави, че е мислено, а да се про и надживее словото.

 

 

 

---

 

1 Американски есета, том 1. съст. Кръстан Дянков. София, 1996
2 Бойко Пенчев „Българският модернизъм: моделирането на Аза”. София, 2003, стр. 138

 

 

   П.Г. Кънев. Американски тетрадки. Изд. „Сиела”. София, 2010

Електронна публикация на 03. юни 2010 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]