Андриана Спасова

литературна критика, поезия

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

       Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Полетът на едно писане

 

Андриана Спасова

 

 

         Захари Карабашлиев е едно от малкото съвременни български имена, които попаднаха в класацията сред стоте най-любими книги в кампанията „Голямото четене” с романа си „18 % сиво”, спечелил литературната награда „Цветето на читателите”. На премиерата на втората му книга „Кратка история на самолета” от издателство „Сиела” книжарница „Хеликон” буквално се пръскаше по шевовете си, за да посрещне читателите и приятелите на автора. След подробната критическа реч на Йордан Ефтимов за книгата като „по-открита, по-ударна и по-честна“, докато „18% сиво“ е „по-измислена, по-направена и по-сваляческа", без предварителна подготовка и съвсем импулсивно зародила се идеяq присъствахме на едно нетрадиционно и заинтригуващо поднасяне на психобиографичния подход за разкодиране на паралелното съществуване между писане и живеене. Карабашлиев отвори пощата си и се изпринтираха няколко лични писма към него от почитатели, но и от близки или делови личности. През епистоларния интернет комуникационен свят се създаде една игрова култура за вид прочит на книгата, която представлява не нещо друго, а именно сборник с разкази, импресии и дневникови записи. Освен това имаше и специален тефтер, в който всеки желаещ можеше да изяви творческия си аз или да даде автограф на писателя като диалог и кореспонденция на равнопоставени роли на читател и писател. Не случайно благодарностите, които Карабашлиев отправя в края на книгата си, са не само към конкретни лица, допринесли за излизането и написването на книгата, но и към онази страст и вътрешна безграничност на всеки един от нас, които позволяват да не се усети разделящото разстояние от „континенти и зими”. Тази вметка не е художествена украса към харизматичния образ на един български писател, а умишлено акцентиране върху средата и условията за случването на една книга. Сред въпросите, които му бяха зададени и над които дълго се дискутира, беше дали Карабашлиев пише емигрантска литература, след като живее и работи от години, откъм 1997 г., в Калифорния, и след като, малко или много, идеите и посланията са обвързани с тази така нашумяла тематика след 80-те години на XX век. Отговорът е недвусмислено и настоятелно ясен – не, няма подобна характеристика в поетиката на Захари Карабашлиев, лично разясняващ и обосноваващ се.
         Въпреки това директно разграничаване, журито в състав председател – проф. Цветан Ракьовски (Югозападен университет, Благоевград), заедно с членове: писателите Златомир Златанов, Михаил Вешим, Иво Сиромахов и критика и поет Йордан Ефтимов – връчиха тазгодишната осма подред награда на Хеликон на 4.12.2009 г. с мотивацията: ”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената.” Само половин година след излизането и премиерата една „кратка история” пристига и се изпраща по подобаващ начин. Ще си позволя да ви разкрия личния автограф на Захари към мен – „Андриана, Андриана!!! Приятен полет!!!”, следва нарисуван самолет под формата на птица и подпис. Графичната и семантичната символика говори сама за себе си – четенето и писането са опит за летене, опит, при който остават само „ухания” на „бялото поле”. Орелът на „Хеликон” кацна върху самолет – бронзовият орел на приза се приземи върху книгата на Карабашлиев. В интервю Йордан Ефтимов изкристализира ситуацията около решението за наградата, тъй като журито е било изключително затруднено от факта, че „2009 ще се запомни като една от най-добрите за българската литература”. По-специално, в „Кратка история на самолета” се открояват изградени „занаятчийски умения”, чрез които се долавя и нов поглед за нещата през един нов начин на използване на разговорния език, на живия език в литературата. Сборникът с разкази вече е продал над 1700 бройки и то преди обявяването на лауреата, което за българската обстановка на книжния пазар, е голям успех. В България, забавно щрихиран живота и работата му, е да печели награди.
         Синдромът на бързо преуспяващ и радващ се на читателско и литературоведско признание, довело постепенно до творческо блокиране и недогонване на първоначалната слава, е преодоляно и неразвито като проблем при Карабашлиев. Пътят като концентрирано звено на промяната и различното случване на „тук” и „там” не позволява едностранчиво застопоряване и удовлетворяване на постигнатото, което се разполага по траекторията на релативните граници. Самият автор споделя, че никога няма да остане само в Америка, нито само в България, защото вижда бъдещето си в пътуването: „Много от нещата ми се раждат между двата континента” Захари Карабашлиев работи в Америка като свободен фотограф, което е отразено и в книгата му и като моментни пейзажни кадри и човешки състояния, например в историята за „Жребчето”, които снимки показват и отминават, и като реална прототипна ситуация от интелектуална предпоставка за интервю към героя-фотограф и писател и спонтанно избухналата страст между него и една млада журналистка, която противно на предопределената визия е не просто млада и красива, но и наистина е прочела романа не през редовете. Усъмняването в ерудицията на младите журналисти, задаващи въпроси от рода „котката ви наистина ли падна от петия етаж?”, е реално разкрит през Карабашлиев проблем на съвременното прогресивно развиващо се общество, което не желае да се затрупва с нови знания, ако има начин да симулира липсата му. Веднъж сложил маската, човек докрай играе ролята, която дори да не му подхожда, е поне най-лесно усвоим от другите. Книгата се състои от написани в реалистичен ключ човешки истории със скрита литературна култура. Няма гримасничене, няма външни ефекти. Няма иносказателни задачи, няма допълнителни окраски – реалистична фотография на обикновена ситуация с обикновени персонажи, но накрая оставаща някаква невероятна нишка, подобна на въздушната струя, която остава самолетът. Той е реален, небето през него също, но никога двама, взиращи се, не могат да видят по еднакъв начин полето от образи.
         Стегнатият, непретенциозен стил и отделянето на внимание преди всичко на крехките взаимоотношения между съвсем „безинтересни” хора със „скучни” истории от ежедневието отпращат към силната традиция на американския разказ от Марк Твен и О'Хенри до Реймънд Карвър. Дори холивудските знаменитости, които се появяват като спорадични персонажи в някои разкази, са представени със свалени маски. Най-вълнуващите истории са болезнените разкази за отчуждението между родителите и децата, запазили обичта помежду си, но загубили безвъзвратно комуникацията си. Така започва и сборникът с разкази – с изпращането на майката от сина, от Америка към България. Подобно сбогуване симптоматично отвежда към идеята за края, за положените основи на един край, след който или история просто няма да има и книгата отказва да продължи след първото от общо петнадесет заглавия, или е зададена една рамка, която е така позната от досегашната класика, олицетворена най-общо с модела метафора за „млади” и „стари”. Само един пример ще приведа от нашата традиция, за да конкретизирам нагледно – важно за творчеството на Пенчо Славейков е мотивът за бащата и свързаните с него образи на властта, царя, съдията, Бог – които са силно амбивалентно натоварени. Достатъчно е уточнението, че народният водач и будител Петко Славейков е бил отсъстващият баща, казано през психоанализата, че винаги е липсвал и стоял настрани от семейството си, макар и легенда за обществото. В разказа „Разсейки” на Карабашлиев е видян изходът дори през болестта, отвеждаща към смъртта: „Благодаря ти, Господи, че му прати тази болест!”, споделя експресивно героят. Умишлено прави лирическо отклонение и ретроспективно се връща в онова нелеко минало, в което е имитирал нормално детство, докато баща му е задълбочавал своя алкохолизъм, асоциализирал го към семейния уют. Подобна утопия намира реално осъществяване единствено в сънищата. Когато героят на Карабашлиев се опитва да запише един сън с баща си, на монитора в Word излиза страница от стрелки във всички посоки, символи на пощенска кутия, на интернет в десетки различни комбинации. Разшифроването им е абсурдистично, но посланието към читателите е красноречиво – ако е имало диалог баща-син, то или не казва нищо, или е от онези архетипови сънища от Юнг, които само четири пъти в живота се проявяват и предшестват съдбовна за личността инициация. А може и просто утопията да не може и да не бива да намира фонетичен или книжовен вариант, за да се запази от осквернението, което е неминуемо при изговаряното й.
         Микромоделът на идеалния свят понякога намира израз в едно цвете, за което майката полага грижи, топлина и пренаситено внимание, говорещо за отглеждането не на цвете, а на онзи герой, пораснал и отдавна скъсал пъпната връв с нея – Природата, Земята, Тази, която дава и отнема живот... Историите на Захари Карабашлиев преминават през телесното сетивно възприятие – отблъскващия го дъх на собствената майка на повествователя, запотеното стъкло на автобуса, върху което вдъхва и като дете почва да рисува, вкусът на тортата, за която има цяла история, вкус на „сложен, но нежен акорд, изсвирен с търпение и любов”, сладката миризма на крем-карамел, „шепа тъмен чаен аромат”... Подсъзнателното то на разказвачът на истории предава на читателя едно послание под формата на аромати, ухания, засилващи въображението чрез инстинкта на свето-усещане през и откъм тялото. Има психологическа и социална статистика, според която първосигналната реакция е допирът, погледът и миризмата. Най-искрено и неподправено е детското опознаване на света, чийто рациум е под и след чувството за хармония и удоволствие. Този безспорно изпитан метод използва героя, за да покаже, за да обясни без теории и словоблудства това, което е усетено и видяно на най-примитивно и изведено от дълбините, de profundis на мисълта. Така реципиентът вярва, залага своето доверие на едни чужди, отвъд него истории, защото припознава трапезата, на която сяда всекидневно. Карабашлиев е искрен с читателя си, но не в смисъл на автобиографично разкрит и без притеснение и срам оголен, а в онзи реалистичен и неподправен с излишни миризми и подправки живот. Той пише, че често изписва „вали” вместо „жали”, поради разминаването на латиницата и кирилицата на клавиатурата и объркването на фонемите като „в”, „б” и „ж”. Това е скрит ключ през така очеизвадния проблем и често срещано неудобство на всеки българин, пишещ на компютър. Буквалното говорене за нещата не измества сложната преплетена амбивалентност на опозициите „свое” – „чуждо”, Новия и Стария свят, чуждици и стари форми. Проблематизиран е езиковият дискурс, осъвременен и механизиран, за да се въведе изведнъж като шокираща паралелна с досегашното говорене тема – философска и глобалистическа – „Какво ли жали клавиатурата ми? Какво ли жаля аз? Сезоните ли жаля? Сезоните от миналото ми?”. За да последва психотерапевтичното връщане към себе си и приемане на калните есени и сухите лета не като безвъзвратно изгубено, а като силно ухание, което се отпива бавно и на глътки, за да се усвои по-плавно тревогите му. Чаят е от Китай, от Изтока. Така се затваря цикълът от различни тип култури и субкултури, в които не е важен човекът, не е важно мястото - от тях няма да остане и следа в паметта, а пронизващият елемент, който жигосва тялото, което помни, за разлика от „главата”, която разбира и узнава, но не отсява същественото и продължава да се пита какво жали, какво жали... без да получи отговор. Усложнените идеи за семейството и липсата на разбиране в него в „Кратка история на самолета” няма да срещнем като изведени звена и ценрофугирани места, а ще са ни показани взаимоотношения, образи, липси и присъствия и то само в един конкретен етап без усложнени развития и фабулни многопластови картина. Така, както в Античността са се създавали скулптури, които предават момента и само загатват за някаква сцена, но оставят пространство за разгадаване на заложения замисъл, така и разказвачът в сборника стилистически маркира даден епизод, завършва го, но пак оставя врата пред вратата към „задната вратичка” (Бахтин), през която може да влезнем или излезем Ето защо той държи на разяснението си, че не е емигрант-писател, а пишещ за входа и изхода и най-вече за хода на един живот – тук, там, там, там, тук. Снимки, които не изчакват своето промиване, а се снимат заради самото снимане, заради самият стар “Никон F2”, който снима, а това после кой ще ги види и как, и къде са снимани, и от кого – българин, чужденец, е с микроскопична нулева значимост. „Захари е един от най-добрите стилисти сред съвременните писатели. Неговата проза е много поетична. Всъщност Захари Карабашлиев е един от поетите в българската проза.” (Йордан Ефтимов)

 

         Любовният сюжет в тези кратки истории на Карабашлиев не би могъл да добие мащабни размери, клонящи към сантиментализъм и булевардна литература. Напротив, тук са очертани съвсем балансирано две нишки откъм интимните преживявания – едната, най-общо казано, на улегналата семейна връзка на млада двойка с нейните „хиляди моногамни нощи”, и другата – на внезапно появилата се и също така внезапно изчезваща „топлина на непознатата”. Подобна страст тук е погледната пред екзистенциалното откровение, което сполита човек толкова бързо, че остават само въпросите и истината, че нищо няма, че Бог не съществува, но че Бог е зад всичко. Този кризистен ураган от смисли и чувства към живота в лицето на една жена и един мъж, които не могат за задържат нито едно от „сегата”, които отминават с едно щракане на пръсти, с един кадър; този объркан свят е погледнат в своето решение не през думите, от които дори детето и съпругата, които обожават и вярват на героя, нямат нужда от неговите думи, а от допира, от някакъв прасковен мъх по голия гръб не едно момиче, олицетворяваща девственицата и изкусителката. Разказвачът накрая стига до момент, в който подлага на съмнение своето предназначение в обществото, губи реалите на социума, отрича творческия си импулс като писател, след като не може да разчете най-простите неща от тук и сега, за които той е вече отделил място в книгите си. Едва когато буквално на ръба, провиснат на една скала над морето, което е изгубило всякаква романтика, и чака поредното „жалко четириного клише” да забие тялото си в дъното, се отваря вратата на реалния смисъл от човешкия престой на земята – една катастрофа и бели пухчета през май, пропукването между човека и света от раз без питане и без причина, но вярата дори и неоправдана остава в „такива дни...”, в които от случването те дели нещо много малко, което осуетява всички поредни опити. За момента пише Карабашлиев, за момента на отношенията, които се развиват тъкмо по начина, по който ще разплете сюжетната фабула тепърва след час, след пет години, след единадесет, когато някогашното сега ще бъде преусмислено и разбрано в своите провали и грешки, но в дадения момент остава само да може да се осъществи диалогът между едни прекъсващи линии в различни културни тописи, да се пожелае една „Весела Коледа”, но така да се пожелае, че импулсът да промени хода на събитията необратимо...
         „Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев има енергията да осъществи този полет по траекторията между два погледа, между два кадъра, между два импулса. Дали това ще е майка-син и опитът за нова рецепта към Едиповата проблематика, дали ще е сексуалният фройдиски нагон на несъзнаваното между човек и животно, дали ще любовен ромб между мъжа и жената и някой друг встрани, дали ще е между майстора на торти и циганчето с посинели пръсти – есенцията е в момента на третия наблюдател, който пренася даден свят от едно място в друг хаос. Рецепиентът, четейки коя да е от историите, внася трети хаос и нов тип ухание. Удържащото и завладяващото в тази книга е тъкмо тази реалистична магия, която не разказва вълшебни сказки, но и показва една бяла приказка с герои, които амбивалетно, а не шизофренично, оглеждат себе си и другия през празното пространство. Какво остава? Къде е посланието и какво може да си вземем? Промита лента, която стои на дъното и чака да бъде намерена.

 

 

 

 

 

---

 

   Захари Карабашлиев. Кратка история на самолета. Изд. „Сиела”. София, 2009

Електронна публикация на 22. декември 2009 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]