Андриана Спасова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на авторката

НОВИ ФОРМИ

 

Андриана Спасова

 

 

 

        Гледам го в очите. Седя на последната седалка в тролея, която е перпендикулярна на останалите отдясно. Така съм срещу него, но само защото той не си седеше като хората, както се очаква – направо, а настрани, пренебрегвайки отсрещния. Не мога да се сетя точно сега защо бях тотално изтощена и защо гледах толкова втренчено. Не искам да описвам на дълго и затова лъжа, че не се сещам, а и се раздразних, че на забавен кадър ми идват мислите. Осъзнавах, че съм напълно неадекватна и обяснявах на мозъчния си цензор причината. „Мили, Цербере, зверската жега ще да е”, която целенасочено прояждаше порите по тялото ми, порите около главата ми и вътре в нея. Тя цялата сега е един спукан мехур, от който не изтича нищо, няма сиви признаци, няма зелени вещества. Няма дори черно-бели картини.
        Още ако се доанализирам, ще прескоча отвъд женския свят, ще отхвърля и мъжкия като най-възможен неин заместител и ще заключа само – Дебил. Да, гледах като дебил, като темерут... и без да се сравнявам и да стоя на подиума зад метафори и символи, пак си гледах уродливо. Толкова много мислих за някакви задачи по деня, които прераснаха и придобиха странни форми, и толкова много слънцето ми доказваше, че не му е сега времето затова, а и си беше право, че пътниците около мен го отнесоха незаслужено. Не им стигаше блъсканицата и задръстването на „Петте кюшета”, а сега и едно такова, из-родено, решило безпардонно да се показва, да се перчи...че му е тежко. „Ехоо, тежко ми е” – стена протяжно. Не действа. „Чуйте ме, тежко ми е!” – злобно крещя, ама през стомаха. Не върви. Накрая какво ми остана. „Много ме потискат физиономиите ви. Никакъв срам нямате така да ме зяпате.”
        Гледах го, без да осъзнавам, че го гледам. Но на първо време. По-лошото дойде в онзи момент, в който се опомних. Гледах го право в двете очи. Важна е вметката, че е в двете с моите две. Да беше за малко, да бях направила после гузен вид, че съм се отплеснала и неумишлено съм се спряла точно върху него. А то не – продължавам. А той е възрастен. Толкова, че няма как да събуди интерес или някаква емоция, или просто да раздвижи сетивата у мен. Плешив и обикновен не, но апатичен и скован. Очите му показваха, че не може да си обясни какво чудо ме кара да го зяпам и да мисля, без да помръдвам. Бърка се. Раздвижих се, когато той се направи на отнесен и се обърна. И после пак се засякохме. Все едно играехме на онази психозна игра, кой по- дълго ще задържи очите си отворени без да мигне и на кой нервите по-дълго ще издържат. Цялата драма се разигра не повече от половин минута. Знам и защо. Знам точно какво си мислех. Не мисъл, а картини, които изникват, не се застояват и преди да се осъзная, вече са си отишли. Даже се обръщам подозрително и се озъртам дали някой не е ме е разбрал, не е разкрил какво съм го замислила. То не е нищо, но аз дебна детективите в главата ми, които чакат да се издъня. А образът си е един и същи, удвоен... уголемен...
        Гърдите й. Те бяха и още са си много големи и хубави. И сочни. И плътни. Останах вцепенена, макар да запазвах външно самообладание. Даже и се хилих над добре скалъпените шеги, които моментално се самопроизведоха от мен. Помня, че при първото си опомняне, а то беше второсигнално, нечленоразделно, възкликнах нещо подобно на „Уааа”, а първично си казах „ауууч”. Да, уплаших се, макар страх да е силно казано, защото не бях застрашена да изчезне моя вид, но един такъв психологически стрес. С него потвърдих женската си природа. Да, завиждах и ме беше яд, че ги нямам същите, завиждах, но доколкото, че сама се предизвиквах да се опомня и да видя докъде съм я докарала аз с моите, аз със себе си. Да, злорадствах, че всички други кусури биха се преглътнали и заличили, злорадствах дотолкова, доколкото исках да се убедя, че няма как да е съвършена, нямаше да се познаваме тогава, нямаше да ми ги покаже и то на публично място. Но всичко срина моите утвърждения и моите навързани като войничета в колонка „да-та” с един неоспорим факт – моята „В” чашка, която нагло ми се присмиваше не отгоре, няма как, а отвътре. Колкото и скъп сутиен да си купувах, с каквато и повдигаща материя да беше, колкото и да ми беше ооо любимия ми и да се чувствах сексапилна, сега ми идеше да си го сложа на главата и като щраусите да се скрия от света, от света на големите възможности, на големите дарования, на големите гърди.
        Нямам нейните цици и какво от това. Имам малко по други и е добре да не го пренебрегвам. Кого? Онзи същия претенциозен и нахален до безобразие факт. По-ниско нямаше накъде да отида, да се самоунижа. Така си мислих, без да си вярвам. А това не беше кошмарът със страховитите чудовища, а просто едно самопризнание на място с цивилни хора. Да говоря за сексуалните си блокажи, не е нужно да съм луда, но и не пречи и не го отхвърлям. Но аз казах ли му го право в очите? Не. Защото твърдя, че не виня майката природа. Твърденията са за тези глупаци, които без друго не могат да живеят, без друго са прикачени към някоя аксиома и там висят като кукичка и кукуват над екзистенцията по принцип и изобщо.
        Тя е умна и не е руса... и няма идея да се изрусява. И най-важното – приятели сме. Тъкмо затова не ме е срам да бъда искрена пред нея. Да бъда долна и посредствена, да бъда цинична и комплексирана, да бъда животински жестока и отвратителна. Хиена да съм, няма да я впечатли. На лешояд да се преобразя, чучуло да стана, другите ще ахнат, ще охнат, най-много да се изхили и да ми се израдва на пъстрото въображение. Колкото повече го гледах в очите, толкова вече той не се правеше на наивно отнесен и непроумяващ вълненията ми, а се вторачваше и искаше нетърпеливо да узнае. Няма какво, господине. Пред тази гледка и ти, и почти всички мъже, момчета, в преход от едното към другото, ще почувстват топли импулси на възбуда или просто казано ще им бъде добре, ще им е хубаво. Но аз знам, функцията на гърдите каква е, тя е двояка – служи и за уплаха на жужащите около нея оси. Конкуренцията е винаги даденост, животински инстинкт, и всяка жена желае да бъде властващата Майка на рояка, който да я обгрижва и да й се подчинява. Сега осъзнавах, че майката природа, а не професионалният успех, я е дарила с тези изящни форми. Същата тази, заради която поглъщах сутрин два лимона с мед, с преоткритата за пореден път голяма идея за здравословното отглеждане на частите от тялото. Да я упрекна, майката, че е несправедлива, не на публично място, а тихо в себе си. „Майко, виновна си за всичко, което не си харесвам от мен и по мен. Няма да ти ям лимоните гадни и противни, с много витамин C и чудесно ароматизиращи чая ми”. Нее, толкова е клиширано и прибързано, няма да съдя даже и на ум. Отдавна обаче бях опорочила законите на всемира. Така че сега се налагаше дори наново да ги утвърждавам и да се отхвърлям, за да поникне новата аз.
        Осъзнавах, че не съм мъж, за да ми стане. За да ми е добре, като й ги видя. Но осъзнавах, че не съм родена и на остров Лесбос и няма как да потръпна от радост, че виждам гърдите й. Нямаше да бъда смирена или лукаво смутена от гледката и после като добър послушник и приемник да напиша някое стихотворение за Сафо. Няма – теменугите на Яворов не ме интересуват, поне не по този начин. По-скоро, се опитвам да понижа градуса на ескалацията ми, по-скоро баща ми е Фройд и аз осъзнавах, че тя е садист, а аз мазохистично копнея да бъда потисната. Само така ще мога да соля раните си, които преди това е нужно да ги сътворя, да ги проима, все отнякъде да ги намеря и да се справя с тази задача. Накрая идва момента, в който ще ги мажа с естествени лечебни билки, или така силно ще викам болиии ме, че някой все ще се прилъже и хоп в клопката ми е. Унищожавам гръдния си кош, за да мога после да показвам това, което всеки би искал да види, ако не защото са големи, поне от съчувствие, притеснение или най-добре от любопитство. Искам да му бъде интересно. Какво си мисли, че гледам в очите му. Подлагам го на безмилостен експеримент – дали ще подаде, дали Аз или мислите ми са по-важни. Мъже! Феминистично бих прозвучала и затова не го упреквам, че се провали над задачата си. Аз все пак изглеждам и уморена, не много прелестна и не с къса пола. Вижда й ги през мен. За малко те обричам на презрение и безразличие. Лицето ми продължава да пази онова хладнокръвие и привиден идиотизъм.
        Издишам тежко и се замислям – дали й тежат, дали пък нямат целулит. Поне малко е неизбежно, така казваше една близка за своите, които бяха още по-големи, да му се не знае. Моите къде отидоха на този фон. Аз поне не мога да се оплача от това, да ми тежат. Отвращавам се от себе си, за кратко. Жалка съм, колко още мога да падна... мисля не много още. Вече отстъпвам място, не разбира се на възрастната жена с провиснали прелести, която ме гледа отдавна, по-скоро с притеснение, отколкото с укор. До мен сяда, направо на моето място се настанява удобно в цялата си сияйна красота благословията ми. Простила съм й, че има големи цици. След като съм се уплашила, завидяла, неуместно израдвала, самопризнала кой е с едни гърди напред, вече идва катарзистния последен напън, който се отприщва у мен. Нямам нищо против, дори съм щастлива, доколкото изобщо бих пожелала своето щастие. Естествено, че ако моят свят, най-общо казано любовен, не е добре, няма да е и добре да отприщвам вампирясалото си его, което се самозахранва от и през другите. Но все пак първо корените да се видят. Не е нужно да бъдат досадни и пречещи бурени за изкореняване. Доволна съм, ако призная, че в тялото ми освен органи, има не само разсад от момини сълзи и кокичета, а има и зюмбюли, лайкучки и да кажем кипариси. Чувствам се по-привлекателна, когато съм пъстра и има от мен какво да се вземе. „Какво да си взема?”, се чудиш. Не знам, но мога да ти дам. Погледни това, което най-много те дърпа към мен.
        Убедена съм, че подобна комична ситуация ще сполети, ако вече не е, някоя позната. Приятелски съвет – освен всичко друго, което е в главата, нещата в момента са важни. Мен ме спаси не наближаващата скоро спирка, а че той не можа да ме обори. Аз осъзнавах цвета на очите му, поне дотам стигаше моята адекватна обективна гледка. Гледам в очите на един старец и най-странното виждам зениците – зелени, веждите – дебели. Осъзнавам погледа му върху моя и в същото време виждам нейните гърди. Как ме е яд! Някак поне щеше да остане мистериозно и с огледална преобърнатост всичко, ако не я сепна строгата Андриана. Тя със свити устни, протъркващи с пронизващ звук зъбки, с големи не очи, а диоптерни очила, всеизвестната карикатура за фригидна даскалка, безмилостно съдеше и циците, и невинния човек, и хубавия секс, и липсата му. Тцтцтц – не е тя, не е чак такава стерилно самозавършена. Позволява да прониква, да пропуска през нея другия. Не е тя, но Спасова ще да е виновницата – майката ли, бабата ли, някоя от тях или и двете на квадрат, важното е, че сега нямаше време да се вини. Малко й оставаше. И тя продължаваше да го гледа и да иска да му каже истина в очите, нейната ли, неговата ли, истината да каже. Слизаше след малко. Добре. Диша, издиша, диша...не диша.
        - Извинете господине, исках да ви обясня какво значеше въпросителният ми поглед към вас. Интересувате ли се?
        - Да, кажете. Аз не виждам тук въпрос, само идея някаква.
        - Прав си, зяпах те, без да ти отдавам внимание. Цинично и нахално те гледах!
        - Ъъъ, логиката?
        - Вие господине, съгрешихте!
        - Обижда..
        - Не, не съм арогантна и не съм с „куца история”. Какво ще ми се обиждате, я се погледнете и се засрамете веднага!
        Продължавам да го гледам настоятелно. Човекът става все се по-угрижен и дори малко ядосан. Той разбра на какво ми заприличаха очите му. Знаех си, че му харесват гърдите й. Няма възраст и визия за това. Мъж ли е, мъж е.
        - Госпожице, бихте ли ... – една жена, на средна възраст и много стилно облечена, ми прави фин намек да си пооправя белият потник, на който един рак се пита „Да бъде или да не бъда? Поглеждам се бързо и какво да видят зелените ми очи – неприлично разсъблечена и почти всичко се вижда от деколтето ми.
        - Да, благодаря – правя се на засрамена, докато се наслаждавам, че имало какво да се пипне у мен.
        Преди да слезна в тунела на „НДК”, изстрелвам пред господина, по-малко безразличен вече:
        - Да, но пък имам стегнат задник. Който ти оцени.
        Той потъна в подземието, буквално му прималя и с жалко стенание издаде нещо, наподобяващо нечленоразделни звуци:
        - Ааа!? Ее... ооо, да! – Иии другата дори не е тук.
        - Новите форми, господине, се хилих на слизане.

 

 

 

---

 

* Разказът е четен в рамките на инициативата „Безпризорните в неделя“,
провеждаща се всяка неделя в „Арт-хостел“ - София.

Електронна публикация на 18. януари 2010 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]